Днес при криза очакваме реакция от централните банки, които трябва да се справят със ситуацията. Преди век точно липсата на такава спаси икономиката на САЩ

Днес в съзнанието на много хора представите за икономическа криза се свеждат до две тежки сътресения на икономиката – Голямата рецесия, която започна преди малко повече от десет години, и Голямата депресия от края на 20-те години на миналия век. Втората е толкова всеобхватен феномен, че чрез нея се обяснява поведението на цели нации дори и днес. Предполага се, че благодарение на инфлацията във Ваймарска Германия през 30-те години на XX век днес Немската централна банка (Bundesbank) се противопоставя на опитите на Европейската централна банка да печата пари без обезпечение, т.е. да създава инфлация на еврото. На фона на това сътресение, от което според някои икономисти стопанствата на държавите излизат едва след Втората световна война, в нашето съвремие както професионалистите, така и хората без икономическо образование, забравят някои предишни кризи. Една от тях настъпва десетилетие преди избухването на Голямата депресия и въпреки че остава непопулярна, всъщност Депресията от 1921 г. е сред икономическите сътресения, които показват по добър начин как стопанството може бързо да се справи с проблеми само.

Прелюдия към депресията

Корените на Депресията от 1920-21 г. лежат още в началото на десетилетието, което я предхожда. През 1913 г. президентът Удро Уилсън подписва един от най-важните документи във финансовата история на САЩ – Закона за федералния резерв. С него, от една страна, се създава централната банка в страната, но и се въвеждат различни регулации, от друга. Сред по-важните от тях е изискването за резерви, които банките трябва да съхраняват. Резервите представляват определен дял от стойността на депозитите, направени от компаниите и индивидуалните потребители във финансовите институции, които банките не могат да използват, за да отпуснат като кредит. Размерът на банковите резерви в икономиката е от много голямо значение, тъй като в случай, че клиентите на банките решат да изтеглят депозитите си, именно резервите са средствата, с които банките разполагат, за да задоволят това искане. Затова колкото повече банковите резерви се доближават до 100% от стойността на депозитите, толкова по-стабилна е финансовата система. В случая на САЩ, от 1913 г. нататък банките са задължени да съхраняват не по-малко от 35% от размера на депозитите си, което е около два пъти по-малко спрямо по-рано.

От гледна точка на самите банки, изискване за съхраняване на резерви в размер на 35% от стойността на депозитите означава, че останалите 65% могат да бъдат отпуснати като кредити. Това развързва ръцете им да създадат кредити почти от нищото, тъй като голяма част от депозираните при тях средства де факто могат да отпуснати на нови потребители. Това е особено важно в светлината на факта, че малко повече от шест години до 1920 г. размерът на депозитите във финансовата система нараства с около 100%. Казано по друг начин, в нея постоянно се вливат нови и нови ресурси, от които банките могат да създават още кредити.

Същевременно самата новосъздадена централна банка – Федералният резерв, е в състояние да отпуска кредити към останалите банки в страната. Тук от огромно значение е друг индикатор – основният лихвен процент, който представлява лихвата, изплащана на централната банка. Колкото по-ниска е тя, толкова по-лесно търговските банки могат да получат финансиране, което от своя страна да отпуснат като кредити. От края на XIX в. до края на първото десетилетие на XX в. междубанковият краткосрочен лихвен процент нерядко достига дори до 12%. След създаването на Федералния резерв това се променя, като централната банка го понижава до по-малко от 5%. За икономиката това е много значима промяна, тъй като тя означава, че банките могат да получават финансиране при два пъти по-изгодни условия, отколкото преди. Респективно, те могат да отпускат повече кредити при още по-изгодни условия за крайните потребители и бизнесите.

Бурен икономически растеж?

Благодарение на тази благоприятна за банките среда, те бързо започват да увеличават кредитирането както домакинствата, така и към корпоративните си клиенти. В този процес те допълнително понижават лихвените проценти, тъй като се конкурират помежду си за вниманието на потребителите, на които да отпуснат като кредит нарастващите си ресурси. Тази спирала на привидно все по-изгодни условия подтиква както домакинствата, така и бизнесите, да изтеглят все повече кредити. От своя страна, това води до създаване на все повече предприятия, както и до повишено търсене на продукцията им.

Не бива да се забравя, че през второто десетилетие на XX в. в глобален план се случва и най-големият конфликт в историята на света до този момент – Първата световна война. САЩ влизат в него на страната на Антантата, а увеличените военни разходи номинално въздействат положително на брутния вътрешен продукт. Това кара икономическият растеж да изглежда още по-забележителен, поне докато трае конфликтът (макар че може да се поспори дали наливането на средства за техника и екипировка, предназначена за унищожаване, всъщност повишава благоденствието на една нация).

Към 1919 г. ситуацията, в която се намира икономиката на САЩ, изглежда цъфтяща. Страната е приключила Първата световна война като част от победителите, при това без да дава грандиозният брой жертви и ранени както съюзниците си Франция, Великобритания и Италия. На домашната сцена производството и потреблението растат, задвижвани от изгодните условия на кредитиране. В крайна сметка, само в рамките второто десетилетие на века брутният вътрешен продукт (БВП) на САЩ нараства над два пъти, а безработицата към 1919 г. се свива до завидната стойност от 3%.

Разразяването на кризата

Въпреки тези позитивни номинални данни, всъщност икономическият растеж на САЩ е изграден върху много нестабилна основа – тази на кредитната експанзия. С този термин се означава увеличеното отпускане на кредити, което надвишава възможностите на икономиката и действителните спестявания. Както вече стана ясно, първоначалните му признаци включват покачване на икономическата активност. Повече кредити водят до ръст и на потреблението, и на производството. Но в действителност икономиката няма ресурсите за новото кредитиране. Неговото съществуване се дължи на занижения основен лихвен процент от страна на централната банка, както и на възможността на търговските банки да оперират с частични резерви (т.е. да задържат само част от депозитите, а останалата да използват за кредит). А вредата от това произтича от факта, че като използват част от стойността на депозитите си за кредит, банките де факто създават пари от нищото, точно както по-рано в историята в различни части на света владетелите понижават съдържанието на благородни метали в парите, за да могат да секат повече от тях. Нещо повече – в един и същи момент двама различни души могат да претендират за едни и същи пари, което в действителност е конфликт.

И докато инфлацията има своите собствени негативни ефекти, като реално намалява покупателната способност на парите, още по-вредно е въздействието от понижените лихвени проценти за потребителите и бизнеса. Това е така, защото лихвата действа като светофар. Когато тя е твърде висока, предприемачите знаят, че моментът не е подходящ да започнат планираните от тях проекти. Но когато е изкуствено занижена, те получават сигнал, че икономиката има ресурс, за да ги финансира, а този сигнал е погрешен. Така кредитната експанзия подмамва хора, че стопанството разполага със спестявания, които в действителност не съществуват. А тази заблуда може да съществува само до мига, в който банките не повишат лихвата, тъй като нейното увеличаване „изяжда“ печалбата на бизнесите и разкрива направените предприемачески грешки.

Точно това се случва в самия край на 1919 г., когато Федералният резерв покачва лихвеният процент до 5%. До средата на следващата година той ще бъде увеличен до 7%, но ефектите от това действие на централната банка е моментален и още през януари 1920 г. икономиката на САЩ изпада в рецесия. През същата година БВП се свива с 16% спрямо предходната, а безработицата бързо започва да расте до между 8,7 и 11,7%  според различните източници. Същото важи и за производството, което до 1921 г. се срива с около една трета спрямо нивото си от две години по-рано. В някои сектори, като автомобилния, картината е дори още по-мрачна, тъй като в него Депресията от 1920-21 г. заличава над половината от производствения капацитет. Така Депресията от 1920-21 г. се превръща в най-тежката криза за бизнеса в периода между средата на XIX в. и Голямата депресия.

Краят на депресията

На фона на предишния десетгодишен растеж сривът в икономиката, настъпил от януари 1920 г., изглежда като апокалипсис. Но въпреки че Депресията от 1920-21 г. е тежка, тя далеч не е продължителна – стопанството на САЩ отново е в растеж само година и половина по-късно. Към есента на 1922 г. производството е нараснало с повече от 50% спрямо най-ниската си стойност в разгара на кризата, а до края на годината безработицата спада до по-малко от 7%, като през 1923 г. тя ще спадне до под 3%. Така, макар и тежко, сътресението, познато днес като Депресията от 1920-21 г., преминава бързо и икономиката отново се връща към растеж.

Какво правят властите, за да се справят с него? Институциите до голяма степен се въздържат от действия, за разлика от днес. Всъщност те правят и нещо революционно – правителствените разходи са намалени наполовина, до 3,1 млрд. долара през 1922 г., а най-високата ставка на подоходния данък е понижена от 73% до 25% през 1923 г. Така до голяма степен възстановяването е оставено на естествените сили, които въздействат върху стопанството. Тази стратегия на Уорън Хардинг дава резултат, макар че президентът на САЩ, който почива на 2 август 1923 г., не доживява, за да види напълно плодовете от нея. В крайна сметка „пазарът“ разрешава проблемите, създадени от централната банка, по такъв начин, че много бързо и икономистите, и всички останали забравят за Депресията от 1920 г.