През XV в. Европа изглежда изцедена откъм благородни метали. Причините за това са различни, но  по-важните от тях са изчерпването на сребърните мини, намиращи се в централната част от континента, и търговският дефицит към страните извън материка. При състоянието на такъв търговски дефицит купувачите получават стоки, срещу което парите им се насочват към продавачите, които през този период са локализирани в Близкия или Далечния Изток, по трасето на Пътя на коприната. Благодарение на тази ситуация на оскъдност на благородни метали, жителите на Стария континет се радвали на относително благоприятни последици – стойността на техните монети нараствала, тъй като техният брой се понижавал. Това означава, че срещу същото количество пари те можели да придобиват повече стоки и услуги. Например в кралство Арагон само в рамките на столетието цените на стоките се понижават средно наполовина. От своя страна този феномен поражда допълнителни последици. Жителите в немалка част на Европа, очаквайки, че стойността на благородните метали ще продължи да се покачва спрямо потребителските стоки, започват да съхраняват монети и различни други вещи, произведени от злато и сребро. Същия феномен се наблюдава днес, когато цените на криптовалутите например се покачват. В тази ситуация наблюдаваме много малко покупки, като голяма част от притежателите на биткойн и другите подобни активи ги спестяват, защото очакват в бъдеще да са способни да закупят още повече стоки и услуги срещу същия брой парични единици. Заради дефицита на злато и сребро в Европа, част от XV в. (особено първите две десетилетия на втората му половина) остава позната в историята като Големия глад за благородни метали. И докато в тази ситуация обикновените хора са облагодетелствани, владетелите са ограничени, защото трудно могат да харчат необуздано – нещо, което те не харесват особено.

ВГО и парите на Испания

Тази ситуация се променя коренно около границата между XV и XVI в. През това време дворовете в Европа се състезават кой ще окрие пръв нов път към Индия – епохата на Великите географски открития (ВГО) е в разгара си. Както е известно, през именно по това време са „открити“ Северна и Южна Америка, като новите континенти предлагат много ресурси за тези, които успеят да ги завладеят, включително и злато и сребро. Ефектите от притока им са „подпомогнати“ и от действията на много владетелски дворове на Стария континент, които обезценяват парите си, като намаляват съдържанието на благородни метали в тях.

Притокът сребро от Южна Америка към Испания започва към 30-те години на XVI в., но след отварянето на някои важни мини започва да се покачва след средата на века. Върховият му момент е след 1591 г., когато се внасят над 270 хил. Тона благородни метали годишно. През следващите малко повече от петдесет години той буквално ще се срине, като ще спадне с почти 90% спрямо стойността си от последното десетилетие на XVI в.

Обезценяване на парите в Испания

На фона на пристигането на благородните метали в Испания, кралете не остават бездейни в своята парична политика. Така още през 1537 г. Чарлс V (1516 – 1556 г.) понижава количеството злато в монетата дублон. През същата година кралят въвежда и златната монета ескудо, с тегло от 3,4 грама, двойно по-малко от дублона. Същевременно  една от монетите с ниска деноминация, наречена бланка, губи съдържаното в себе си сребро три пъти между 1497 и 1566 г.

Ситуацията обаче се влошава в самия край на XVI в. През 1599 г. Филип III (1598 – 1621 г.) въвежда монетата велон. И докато в бланката все пак е имало някакво съдържание на сребро, велонът е първата изцяло медна монета в страната. В други държави през този период също са въведени подобни монети. За разлика от тях обаче в Испания делът на новите валони спрямо всички останали монети в обращение започва бързо да се покачва, като значително надхвърля дяловете на съответстващите медни монети в другите икономики.

Ефектите върху икономиката

Както обикновено се случва, за участниците в икономиката е необходимо време, за да усетят както големия приток на благородни метали от Америките към Европа, така и обезценяването на валутата (инфлацията на парите). Но осъзнаването на това е незбежно. Данните показват, че след периода на известно покачване на покупателната способност на парите в средата на XV в., от началото на XVI в. ситуацията се променя – в Европа започва периода на Ценовата революция.  Потребителите повече не се радват на нарастваща покупателна стойност на парите, даже напротив. В периода между 1600 и 1650 г. цените, измерени в сребро, нарастват с около 7%. Картината се променя значително, ако към нея се добави и оценката на цените и в мед. При това положение се оказва, че за същия период те нарастват с почти 50%. В случая на основни суровини, като житото, ситуацията е още по-тежка, като за първата половина на XVII в. цената му нараства над два пъти. A докато цените на стоките растат, към 1650 г. реалните заплати (с изключение на търговците) се свиват с около 10% спрямо равнището си от век и половина по-рано.

Инфлацията на медната валута в Испания е видна и в сравнение с цената на среброто, което показва, че през XVII в. паричните интервенции от страна на властите играят много по-голяма роля в икономиката в сравнение с притока на метали от Америка. Така към началото на 40-те години на века среброто се търгува срещу премия (разликата между номиналната и реалната стойност, по която се обменя) от 190%, която ще нарасне до почти 300% няколко десетилетия по-късно. Но докато това се случи, короната ще е обявила фалит девет пъти между 1557 и 1666 г. Това доказва, че действията на властите в областта на парите, в комбинация с увеличеното парично предлагане благодарение на притока на благородни метали, далеч не оказват благоприятно въздействие върху стабилността на държавата.

Тя допълнително бива подрината и от неуспешните военни конфликти, за които са похарчени голяма част от благородните метали, пристигнали от Америка, както и от недалновидните разходи на короната. Прекрасен пример за военните провали е Армадата, изградена от Филип II , чиято цена е достигнала над 10 млн. златни дуката (при прогнозна цена от около малко над 3 млн. дуката). За сравнение – годишният бюджет на държавата към края на управлението на Филип II в самия край на XVI в. е в размер на към 12 млн. дуката, като трябва да се има предвид, че до голяма степен тази огромна сума се дължи на широките пръсти на управляващите. Положението за хазната и още повече за икономиката на страната се влошава допълнително от 1618 г., когато в Европа избухва Тридесетгодишната война, която е най-унищожителния конфликт до този момент.

В крайна сметка Испания доказва, че дори когато страната е буквално залята от благородни метали, нейната икономика може да пострада. Това се дължи на не особено благоразумното поведение на управниците в сферата на финансите (ирония е, че Филип II получава прозвището „Благоразумни“). Както и друи владетели, тези в Испания в XVI и XVII в. се изкушават да инфлират валутата и го правят, което се връща като бумеранг към самите тях, тъй като хазната им се оказва празна на няколко пъти, а населението, с изключение на търговците, обеднява. Ще отнеме около петдесет години преди Испания да се стабилизира финансово към началото на XVIII век.