Аларих I успява да завладее Рим, но корените на упадъка на империята са посадени от самите римляни – чрез парите им

Често асоциираме запада и краха на Римската империя с постоянните нападения на различни племена през V в. В този материал ще разгледаме различна перспектива – състоянието на римската икономика през периода на империята, за да видим дали всъщност самите римски императори не са подпомогнали този процес. А за да разберем как е изглеждало стопанството на империята, ще обърнем внимание на един от най-важните му аспекти – парите и начинът, по който императорите са ги контролирали.

Паричната система в Рим по времето на империята

Със създаването на Римската империя по време на император Август (27 – 14 г. пр. н.е.) се установява и новият фундамент, върху който ще се изгражда нейната икономика – паричната система. Затова и нашата история започва именно на границата между летоброенията. Паричната система, изградена от Август, изглежда по следния начин: един златен аурей се равнява на 25 сребърни денарии, на 100 бронзови сестерции, на 200 бронзови дипондии, 400 медни аса или на 800 медни семиси. Тъй като търговията е от огромно значение – все пак империята обхваща територията от днешна Британия до Близкия изток и от Германия до Египет – качеството на парите, изсичани в монетния двор в Рим, е трябвало да бъде много високо. Затова съдържанието на сребро в сестерциите например, които са били сред най-употребяваните монети, при Август е около 95%.

Но това високо качество на парите бързо започва да се променя. Малко повече от век по-късно, при император Траян (117 – 138 г.), обявен за optimus princeps („най-добър владетел“) от Сената, постепенно империята достига до своя териториален зенит. С това постъпленията от военните завоевания намаляват, докато разходите за поддръжката на армията, необходима за опазването на голямата територия, както и за мащабните държавни проекти (особено инфраструктурните такива) се покачват. Освен това немалко от самите императори се изкушават да харчат пари от хазната, за да си позволят разточителен живот. Благодарение на разтварянето на тази „ножица“ на приходите и разходите, властите в Рим са изправени пред изкушаващото решение – да започнат да понижават съдържанието на благородни метали в парите, за да могат да могат да изсичат повече монети.

Не е учудващо, че владетелите на Римската империя не се поколебават да му се отдадат – за тях повече монети означават възможност за още повече разходи. Или, изглежда, поне така са си мислили. Все пак, те бързо започват да понижават съдържанието на благородни метали и към средата на II в. от н.е. сестерциите вече съдържат 85% сребро. От там нататък темпът на понижаването на количеството сребро, използвано за изсичането на една монета, започнал само да се понижава. Тридесет години по-късно той се равнява на 75%, а в началото на III в. бронзът и среброто в сестерцията вече са в рани количества. Измененията в технологията на производстовото дори довеждат до промяна в цвета на монетите, които от сребърни придобиват бакърен оттенък, като новоизсечените монети вече видимо се отличавали от останалите в обращение по-стари такива, които били произведени с по-голямо съдържание на сребро.

Според установения при Адриан стандарт една златна монета, наречена аурей, трябвало да съдържа приблизително 10 грама от благородния метал. Император Каракала (198 – 217 г.) е важен за паричната история, защото на фона на пониженото съдържание сребро в монетите той обезцява и аурея. При него то е понижено до 9 гр., а само няколко десетилетия по-късно – до малко над 6 гр. Със смъртта на Каракала през 217 г. от н.е. Римската империя навлиза в изключително политически нестабилния III в. През него се сменят 26 императори, повечето от които стават жертва на дворцови преврати. Хроничните политически проблеми на империята се отразяват пагубно и върху икономиката, защото водят до още по-бързо обезценяване на парите. До края на века сребърните сестерции, някога най-популярната монета в древен Рим, почти изчезват от обращение, а делът на среброто в сребърните денарии се срива до 0,5%, като на практика вече те представляват нищо повече от обикновена бронзова монета, потопена за много кратко в сребро.

Реформите на Диоклециан

С възквачването на император Диоклециан (284 – 305 г.) политическата обстановка донякъде се стабилизира. Но това не важи и за картината в сферата на парите, въпреки че Диоклециан успява да увеличи съдържанието на злато в аурейте. Предвид хаоса в икономиката императорът въвежда изцяло нова сребърна монета – аргентей, както и нова бронзова монета – нумус. Този ход се оказва неуспешен, като само за десетилетие след пускането си в обращение парите се обезценяват двойно.

Загубата на покупателна способност на монетите не остава незабелязана от властите, които дори нареждат данъците да се плащат в натура. Но администрацията на императора не обвинява за това постоянното понижаване на количеството сребро в тях. Вместо това тя обвинява търговците (на практика частния сектор) за понижаването на покупателната стойност на парите. Това води и до друга важна реформа на Диоклециан – налагането на ценови тавани (най-висока цена, над която не може да се продава) на различни стоки. По-долу ще видим до какво довежда това.

Парите в Рим след Диоклециан

Наследникът на Диоклециан – Константин (306 – 337 г.) също изиграва важна роля в паричната и фискална политика на Римската империя. Под неговото управление държавата отново започва да приема данъци в пари, но само платени с нови златни монети (наречени солиди).

Същевременно императорът успява да сложи ръка върху паричните запаси, притежавани от градовете. По-късно това ще доведе до децентрализация на паричното предлагане, което означава, че самите градове ще започнат да изсичат монети.

Ефектите на интервенциите в паричното предлагане

Икономическата теория учи, че когато паричното предлагане се увеличава (т.е. има инфлация), особено когато същевременно с това се намалява и съдържанието на благороден метал в монетата, едно от последствията ще е покачване на цените на стоките. Но това не се случва моментално, нито пък изчезва автоматично – отнема време, преди хората да разберат, че държавата извършва инфлация. Освен това процесът не е равномерен в цялата икономика – някои цени се покачват по-малко от други. Причината за тази ценова динамика е именно загубата на благородния метал в монетите. На практика златото и среброто представляват парите, а монетите са просто разменното средство. Затова не изсечената върху тях номинална стойност въздейства на икономиката, а реалното наличие на благороден метал. Именно такова понижаване на покупателната способност се случва в Римската империя.

Благодарение на дългогодишните инфлационна политика на императорите, парите постепенно започват да губят покупателната си способност. Това се наблюдава най-ясно по време на политическата и икономическа нестабилност през III в., когато цените на стоките нарастват с 1000%, а нерядко търговията, която е изключително важна за империята, е сведена до обикновен бартер. По този начин търговският обмен между отделните провинции започва да се понижава. Обезценяването на валутата води и до западане на някога процъфтяващите градски центрове в различни части на държавата. Постоянното покачване на цените подтикват много граждани към селата, където поне може да се произвежда храна.

Изобщо не е трудно да се види защо това е така. През I в. цената за тон зърно от Египет е 6 драхми. Тя се покачва до 9000 драхми в началото на IV в. и до над 2 млн. драхми към средата му. За по-малко от 40 години – между 301 и 337 г. – стойността на денариите спрямо златото се срива впечатляващите 400 пъти. Същевременно, когато освен продължаващата инфлация се прилага и масов ценови контрол, ситуацията става още по-тежка за обикновените хора, защото се наблюдава хроничен дефицит на всевъзможни стоки (въпреки че търговците и производителите са били заплашени със смъртно наказание, ако задържат стоката си, вместо да я пуснат на пазара). По този начин де факто постепенно се унищожава средната класа, а с въвеждането на данъчните реформи и на други регулации на пазара на труда, правещи смяната на професиите незаконна, много от жителите на селата се превръщат в нещо като крепостници.

Данъчната реформа на Константин, случваща се на фона на силна парична инфлация, допълнително спомага за обедняването на населението. От една страна, златото започва да се използва предимно от армията и държавната администрация, като по този начин тези групи хора са до голяма степен защитени от инфлационното покачване на цените (тъй като златните монети са с относително по-стабилен курс от всички останали). От друга, за обикновените хора става прогресивно по-трудно да плащат данъците си, тъй като цената на продукцията им, която могат да продадат, за да се сдобият със златни монети, постоянно спада. Тоест те трябва да работят все повече, за да плащат растящите си данъци. Да не забравяме, че паралелно с това цените на стоките, които са закупували за собственото си съществуване, са растяли. Така данъчната реформа на Константин се превръща в още един начин, по който държавата е унищожавала благосъстоянието на обикновените хора. Затова за мнозина плащането на данъците се е оказвало непосилно – те са били давани под съд и в крайна сметка са били разорени.

Нестабилността на различните монети (може би с изключение на относително по-стабилните златни такива) довежда и до унощожаване на дългосрочното кредитиране. От своя страна това оказва тежък удар върху частното предприемачество в Рим, защото се превърнало в изключително да се започнат нови бизнес начинания, освен в случаите на наследствено богатство. По този начин държавната парична политика допълнително нанася удар върху благосъстоянието на поданиците на Римската империя. Това е така, защото бизнес и търговски начинания, които иначе биха се случили, в крайна сметка остават нереализирани.

Инфлирането на парите, само по себе си, дава достатъчно негативни ефекти върху икономиката. Но действията на императорите не се ограничават до него. От една страна, те продължават да живеят в лукс. От друга, разходите на държавата по различни пера продължават да се покачват. Това важи както за растящата администрация (към началото на IV в. Рим вече има три нови административни центъра, освен самия град Рим), така и за армията, чийто размер се покачва над два пъти за 300 години. При това, заплатата на войниците расте от 225 денарии по времето на Август до 750 денарии след Каракала. Освен това от времето на император Константин империята е изправена и пред масови фалшификации на парите, а мерките ѝ спрямо това са били изключително неефективни. Изглежда, че не е било рядкост хората просто да изсичат монети, когато са имали нужда от такива, като това допълнително е спомагало за унищожаването на покупателната способност на парите.

Чрез хроничните манипулации на парите в обращение централната власт в Рим на практика нанася тежък удар на собствените си пазари, води до тежко обедняване на населението и като бумеранг всъщност подкопава самата централна власт. Дори и да не е единственият фактор за краха на Римската империя, икономическата нищета, до която довежда недалновидното управление на собствените ѝ императори, със сигурност е много важен фактор за нейния упадък. За изключително негативните ефекти от инфлацията върху римското население говорят и думите на френския историк Жан-Филип Леви: „Държавната интервенция и смазващата фискална политика принуждава цялата империя да стене под хомота; неведнъж както бедните, така и богатите са се молили варварите да ги избавят от него. През 378 г. миньорите на балканите масово се присъединяват към нахлуващите висготи, а малко преди 500 г. жрецът Салвиан говори за масовото предаване пред властта на варварите.“